Днес стават 6 месеца откакто загубихме най-новия член на нашето семейство - Христо. След 2 месеца мъчителен престой по различни болници в Пловдив и София, душичката му напусна болното му телце.   Болката е толкова силна, че семейството ми се опитва да я замаскира с мълчание и с разговори за други неща. А аз със чувството ми на влюбенност. Докато не изтрезнея..    Загубата на Ицето се превърна в нещо, като разговор табу вкъщи.

Преди седмица се прибрах в България, при семейството ми. И го почувствах отново. Като стоим на масата на моменти сякаш и Ицето присъства. Но никой не го вижда. И никой не говори за него.    Една вечер в хотела в Банско, на съседната маса имаше малко сладко бебче, което спеше докато семейство му вечеряше. Всички го гледаха и му се радваха. Баща му стоеше близо до него и му дърцеше крачето. Представих си, че това е моето семейство. И че там е Ицето. И ми стана толкова мъчно. Излязох. Поплаках и се върнах, като след някое тайно дело. Срамно. Нечовешко..   Не е ли човешко да оплачеш загубеното детенце в семейството? Защо се крият всички? Превърнахме ли се в лицемерно страдащи същества.. ?   Всеки го носи самостоятелно в себе си. На всеки му тежи по отделно.  И никой не смее и да заговори за него, за да не разтрои другите. Брат ми и жена му, двамата родители, го оплакват сами вкъши и на гроба му. И не искат са разтройват нашите. Баща ми, на който му носеше и трите имена. И крехката и изтрадала баба, майка ми.    Баба и дядо оплакват сами внучето. Мама и татко също. Аз съм тук в тая Франция и няма с кой да споделя. Моят единствен събеседник беше седемгодищният ми син.. Разговорите ни бяха два. Първия и втория ден. След това не съм искала да го тормозя с моите страдания. Но не искам и не мога да забравям Ицко. Толкова ми тежи, че дори не успях да го гушна. Стои ми като една тежест в гърдите. Като празнина. И въобще не знам как му е на брат му или на жена му, на майка ми, на баща ми.. Не говорим за това.      Моят драматичен развод 2013 и ужасната загуба на детенцето на брат ми 2015, като чи ли ми разбиха представата, бляна, мечтата ми за хубаво, сплотено и здраво семейство.. Крепостта.    Ако нямаш това, какво друго може да имаш?   Месеци наред, не можех да изляза от вкъщи. Имах чувството, че нямам никаква подкрепа от приятели. Никой не знае какво да ти каже. Получих някой съобщения във Фейсбук да предам съболезнования на брат ми. Осъзнах, че аз също имам нужда от тях. Имам нужда някой и на мен да ми съчувства. И да ми изрази съболезнования. Звучи глупаво, но бе така. Имах нужда някой да види и моята болка. Сякаш нямах право на нея.. Баща ми ме упрекна един ден, че съм се опитвала да се изявявам, като писателка и че експлоатирам мъката на брат ми с написването на стихотворението ""Откакто те няма""..  Осъзнах, че може би съм изгубила повечето си приятели. Че може би това е цената на имигрантския живот. Плачех дори пред детото.. Това, което успях да не правя при развода. Опитах се да му обесня, през сълзи, случилото се още от първия ден.   -  Криси, трябра да ти кажа нещо. - Му казах, като преглътнах буцата в гърлото и избърсах сълзите, които се стичаха по лицето ми.   -  Добре. - Ми отвърна той с нервна усмивка и с притеснен поглед, виждайки, че нещо се случва с мен.    - Нали знаеш, че бебето на вуйчо беше болно и го чакахме да оздравее и да излезе от болницата.   - Да. Помня. Оправи ли се?   - Не, миличък. Не се оправи. Ицето отиде на небето. Загубихме го. И затова всички сме много тъжни сега. И вуйчо и Дани. И баба и деди.. И аз затова сега плача. Понякога мама ще е тъжна в къщи. Но аз много, много те обичам и ти нямаш никаква вина за моята тъга. Разбираш ли?   - Да, разбирам, мамо. - Ми каза моето момченце и ме гушна силно. И в този ден много ме гушкаше.    На втория ден малкия ме попита.    -  Мамо, защо плачеш?   - Нали ти обясних, миличък. Ицето почина. На вуйчо бебчето го няма вече. Отиде на небето. И мама е много тъжна за това. Разбираш ли?    - Да, но това беше вчера..   Това, което той каза, ме остави без думи. Това беше вчера. Още мисля за това. Защо на възрастните ни е толкова трудно да се откъснем от миналото.    Защо аз не успях да се вдигна на крака по-бързо. Как успя да стане брат ми след това? А жена му?    Няма с кой друг да споделя това и затова пиша тук. Толкова по-лесно е да се изразиш, когато си обгърнат с облак от анонимност.  
Написах две стихотворения за племеннчето ми, 

http://kalisi.blog.bg/izkustvo/2015/07/24/bate-imat-bebe.1378572
Първото "Бате имат бебе" беше за да вдъхне надежда на брат ми и жена му, лятото, когато Ицето беще в болницата.. Опитах да му бъда орисница, на моето малко племенниче... Като му пожелая всичкото щастие и здраве, което едно бебче може да има..
И не успях да го орисам. Не успях.  Не успях да му помогна. Още се обвинявам, че не останах по-дълго в България. Че не отидох да вдигна сканадал в клиниката, за малкото информация, която ни дават. За отказа им да извикат специалист.. За всичко.   А в другото стихотворение "Откакто те няма", излях болката си. 

http://kalisi.blog.bg/poezia/2015/09/29/otkakto-te-niama.1395341

Беше след гостуването на брат ми и жена му в Париж. Две седмици след като почина Ицето. Опитах се да вляза в кожата на брат ми и ме заболя още повече. През дните, в които го писах, плачех от сутрин до вечер. Когато го написах малко се успокоих..       Не винаги разбирам, но се възхищавам от силата на брат ми в това изпитание. И от подкрепата, която дава на жена си. И тя на него.   Чувствам се друг човек след тази загуба. Много неща загубиха смисъл. Сега се опитвам да го търся, като загубена нишка.. Този смисъл..

Когато брат ми се ожени, година преди да се роди Ицето, мислех, че го губя. Беше ме страх. Когато жена му забременя осъзнах, че не губя брат ми, а ще имам още едно същество, което да обичам толкова силно, колкото него. А да го загубиш, преди да си се докоснал до него е тежко. Много тежко.    Почивай в мир, ангелче.   Обичаме те.        

Вечна му памет..! ;((

----
Благодаря ти.

Поклон пред бялата душица на Ицето – едно ново ангелче в Небето!
Бъди силна, животът продължава...