Кабинковият лифт в Банско още работи следобяд. Но няма никаква опашка. Няма дори жив човек, който чака да влезе в една от кабинките. Работещите за лифта се разкарват по тениски. Те са по-многобройни от скиорите и сноубордистите.     Прибиращите се от върха на планината кабинки, са препълнени с хора със цветни екипи. А от долу нагоре кабинките всички до една са празни.   Казвам си! По дяволите ! Днес ще се пързалям, ако ще и да плувам в киша! Ще се спускам отгоре! Ако ще и да се разбия някъде! Имам нужда от нещо екстремно! Ей сега ще се сдуша с някой екстремни сноубордисти и ще ги помоля да ме вземат да ходим да се убиваме някъде заедно по пистите.. Имам нужда точно от това днес!   Пътувам си сама в кабинката и се разминавам със зелени пролетни борчета без никакъв сняг по тях.. Чувствам се леко глупаво с моите тежки обувки и големия снежен екип. Сигурно и катеричките ми се смеят!    - Гледай го този от човеците! Ние вече привършихме зимнината и чакане пролетната кльопачка... А това странно същество си мисли, че може да върне времето! Да върне зимата... само за да се покатери на тази смешна дъска..    Станах за смях на катериците от Банско!   SOS!   Пустота в планината! В кабинката пред мен няма никой. Нито пред мен, нито зад мен.. Като се разминавам с други кабинки с хора пътуващи на долу, едни дечица ме посочиха дори с пръст! Сигурно си казват..   - Вижте я тази какичка! Отива да плува! Взела си е и дъска! За да се хване за нея за да не потъне! Като в Титаник..    Само, че Джак го няма, готов да даде живота си за да спаси момичето от смъртоносно потапяне..    Сигурно този Джак е обичал Роуз. А мен няма кой да ме обича. И да ме спасява от потапяне в самота. Без любов.   Дали е така?   Дали наистина няма кой да ме обича?  Само аз си се влюбих?   Дали не изкачвам и сега върхове без да ме чака някой отгоре? И да ми маха с ръка ..с радост и с очи пълни с любов..    Дали няма да се окажа горе на един гол самотен връх.. Разкашкан от живота.. Няма го вече белия сняг.. По който се пързаляш като по масло, както казва той. По който може да се пързаляш с усмивка и да се чувстваш жив.. Сняг, който може да наблюдаваш от прозореца и да се чувстваш щастлив.    ... Няма го . Имало го е. И ще го има пак белия чист сняг..    Но може би не за мен...   Пристигам на единия връх. И да! Никой не ме чака.. Всички останали индивиди с цветни екипи и тежки марсиански обувки са седнали по кафетата. Препичат се и пият бира на дървените пейки.   Металните седалки на другия открит лифт който води до вътха на планината се клатушкат на неподвижните въжета. Празни и в двете посоки. Може би много закъснях. Спряло са другия лифт..   И когато вече си мислех, че спасение и надежда вече няма!  И снегът е напуснал планата завинаги..    Заваля. На парцали. Магично и бяло. Погледнах на горе.. Пуснах сноуборда. Завъртах се с разперени ръце около себе си. И се усмихнах.      И изведнъж телефона ми издаде звук. Погледнах. СМС. От него.   -Здравей, как си днес?

Е, няма как дистанционно някой да знае всичките твои душевни терзания: светли пориви и съмнения, устрем към върха, колебания, самота, неразбиране, и чудеса, раждащи светъл възторг. Не е за смях - понякога дори е драма… Поздрави, мила Гергана!

------------------------------------------------------------------
И ти си права.. Но надявам се да има все пак някой, който поне от части да ме разбира.. Иначе ще се окаже, че съм сама на този свят.. Прегръдки!