Летището в Марсилия също е пълно с любовни истории ..    Чакам на опашката, където всички си свалят якетата и си вадят компютрите .. Поглеждам към входа, където току що едно синеоко момче ни прегледа паспортоте и ми се усмихна пожелавайки "Бон воаяж". На два метра от него се прегръщат пред всички минувачи, двама напълно анонимни влюбени. Не виждам лицата им. Само вплетените им в прегвъдка тела, кожените им якета и ръцете им. Които не искат да се пускат.   Той я целува. Сякаш за последно. Малка детска целувка. Чмок. Още една. Последна .. Още пет последни .. Още една! Още само една .. И още само-само една .. Той въздиша и върти очи отчаяно. Не е съгласен. Не иска да я пуска. Държи я през кръста. Ругае мислено всички богове. И шефа му. И банката. И кредита. И целия свят. Ядосва се на себе си. На съдбата. И на нея, че го оставя тух сега .. После отпуска главата си на във врата и - и вдишва мириса и. Сякаш тялото му се предава .. Но все още я стиска силно. Диша дълбоко. Хваща нежно лицето и с ръце. Пак я целува. Гали косата и.   И всички американски романтични комедии с двучасова лента и сърцераздирателния саунтрак, бледнеят пред тази 3 минутна сцена от реалния живот. На двама анонимни влюбени. Които никога по отделно не бих забелязала на улицата. Съвсем обикновено момиче. И съвсем обикновено момче. Които се обичат необикновено красиво. Тук пред очите ми.   Един сериозен женски глас по високоговорителя сякаш я стресна. - Моля пътниците за Париж с компания Ер Франс полет А ЕР 6239 да се явят на гейт номер 44 за незабавно настаняване в самолета ..   Тя го пусна. Погали го по рамото. После по лицето. Целуна го този път наистина за последно. Обърна се и тръгна.   Той остана напълно сам на летището. Гледаше я как се отдалечава. Как бързо си сваля якето. Обувките и шала. Той сигурно сега си спомня как само преди два дни в петък вечер тя си ги свали у тях и ги закачи в коридора. И как я прегръщаше на дивана. Как впиваше устните си в нейните. И как вдишваше с пълни гърди присъствието и .. Как се радваше на гласа и. Как я докосваше нежно в леглото. Как заспиваше до нея. Как оставяше отворени щорите, защото тя не може да спи на тъмно. Как слънцето го будеше сутрин по-рано от обикновено. Как той я будеше с целувка. Как му се усмихваше гола. Как правеха любов преди закуска .. Как и подаваше чиста кърпа. Как правеше закуската докато тя е под душа. Как се се обуваха за разходка. Как вървяха на пристанището и се смееха. Как живота изведнъж бе станал пo-ярък и по-красив, защото тя бе до него.   Тя се обърна и му махна. Той се усмихна на сила. Измъчен. Изяден от вътре. Отказващ да приеме края на уикенда. Стои там. С кафяви обувки. Сини дънки. Черно яке. С червен шал. И сам. Напълно сам.   Момчето със сините очи го заговори. Той жално направи някакъв жест с ръка посочвайки я. Някакъв жест резюмиращ цялата ситуация .. И каза няколко думи. Които не чух.   Може би е казал. - Еми замина. Нама как ...   Или   - Проклет Париж! Какво въобще ми ходи там ..!?   Или   Гадна Марсилия! Писна ми. Заминавам и аз при нея! До няколко месеца, ще съм там ..   Или   - Господ ни мрази всички и се подиграва със съдбите ни! Проклет да си! Майната ти, Господи!   Или   - Ще се оженя за това момиче! Но сега тя си тръгва ..   И още ..   - Тя не знам дали го знае още. Но скоро ще разбере много неща. Ще и го покажа. Ще и го докажа. И ще я открадна, ще я взема при мен. Или ще ида аз при нея, където, ПО дяволите, пожелае тя.   Или   - Скоро ще се видим пак! Няма страшно .. Просто ми иде да застрелям някой сега .. Веднага ..   ... Спокойно не вас!   Тя мина под вратата скенер. Скри се и той вече не я виждаше. Той направи няколко крачки напред. Опитваше се да види нещо. Беше нервен изправен пред тази несправедливост ..   Може би искаше да я зърне за последно, преди тя да се смеси с тълпата и да изчезне. Може би я видя как тръгва бързо без да се обърне назад. Може би ..   Той затвори очи за кратко. Издъхна тежкия сега въздух. После се завъртя и тръгна. Без да се обръща назад. Сега сигурно не вижда хората около себе си. И се чувства, като кит в аквариум. А навън вече вали ..   Когато днес на обяд заваля, сигурно въобще не им е попречило да са щастливи. И да се гушкат. И да си говорят. И да готвят. И да се смеят. Когато си сгушен в завивките с любомото момиче, дъждовните капки стичащи се ПО прозореца са красиви. Сега дъждът, с който се бореха чистачките на колата му в тъмната вечер е грозен. И градът е грозен. И той самия се мръщи грозно, поне докато не получи светлинка в телефона с нейното име и две думи е едно бяло прозорче. Казващи всичко и нищо. Стоплящи лицето му.   Две думи ..   Щом е така, значи всичко е възможно! Значи има начин! И ще дойде пак ..   Тя замина .. Но някакси остана с него. Заради двете думи и уикенда .. И той се усмихна поне малко. Може би ..   Марсилия 7 февруари 2016 20: 05ч

Имаш невероятен талант да изживяваш и изразяваш чувството, настроението, състоянието на момента. Таланта на твореца. Използвай го и го развивай! Успех!

Благодаря ти, Оги! Определено ми даде кураж да продължавам да пиша!
Ще послушам съвета ти!

Поздрави,

Гергана